Проф. Фран Куигли, директор на Клиника по здравни и човешки права в Университета на щата Индиана

По пътя към създаването на глобална капиталистическа система, някои от най-значимите стъпки бяха предприети от английското движение за заграждане. Между 15-ти и 19-ти век, богатите и силните оградиха свободната земя държана от всички и я трансформираха в частна собственост. Земята се превърна от източник на препитание в източник на печалба, а дребните фермери бяха сведени до работници на заплата. В „Капиталът“ Маркс описва процеса чрез термина „заграбване на земя“. За британския историк Томпсън това е „достатъчно ясен случай на класов грабеж.“

Съвсем наскоро се случи подобно заграждащо движение. Този път заградената стоката са животоспасяващите лекарства. Фармацевтичните корпорации са в ролята на съвременни господари, които са взели едно благо, което някога се считаше за забранено за частни печалби, и го превърнаха в скъпа стока. Вместо да измества малките земевладелци, това заграждащо движение причинява страдание и смърт: милиарди хора по света опитват да живеят без жизненоважни лекарства, а в резултат на това над 10 милиона души умират всяка година.

Много хора проклинат насочената към печалбите медицинска индустрия. Но малцина знаят, че заграждението издигнато около лекарства на достъпни цени е едновременно сравнително ново и изкуствено наложено. В почти цялата човешка история, опитите да се завладее пазара на лекарства на достъпни цени са считани както за неморални, така и за незаконни. Време е да изискваме отново това благо и да върнем медицината в полето на публичното благо.

ЛЕКАРСТВАТА КАТО ОБЩЕСТВЕНО БЛАГО

Повечето от нас определят обществените блага доста широко. Използваме термина, за да опишем неща като прилагането на закона, уличното осветление и масовия транспорт, които са колективно предвидени и доставят на споделена стойност за всички. Икономистите стесняват това определение в известна степен, като казват, че публичните блага са неконкурентни и неизключителни в тяхното потребление. Да са неконкурентни означава, че всеки може да печели от благо, без това да ограничава възможността на други да печелят от него. Ако аз ям ябълка, това ви възпира вие да я ядете, това е конкурентно благо. Но ако аз гледам същото телевизионно предаване без да ограничавам вашата възможност също да му се наслаждавате – това е неконкурентно.

Неизключително означава точно това, което си мислите, че означава: правото на човек да консумира това благо не може да се постави под въпрос. Чистият въздух е благо, на което може да се наслаждават всички без възможност да бъде ограничен достъпът до него за онези, които не са се регистрирали или не са платили такса. Но достъпът до частния басейн е изключително благо. Класическият пример за неконкурентно, неизключително благо е фарът: Това, че един кораб печели от неговата работа не ограничава възможността и на други кораби да се възползват от него, както и няма никакъв начин да се ограничи действието на фара в полза на дадени малцина.

Както английското движение по заграждане доказва, ексклузивитетът може да бъде изкуствено създаден чрез буквално или преносно заграждане на едно благо и ограничаването на публичния достъп до него. Ексклузивитетът може да бъде и разрушен: Модерното движение за отворен код взема благото, което някои са опитали да ограничат (софтуерен код) и го споделят свободно, което води до изобилие от креативно развитие. Що се отнася до лекарствата, отделното хапче е конкурентно, но детайлите от формулата по създаването му не са. Знанието е класическо публично благо, което може да бъде споделяно без това да уврежда първоначалния собственик. Както казва Томас Джеферсън: „Онзи, който получи от мен идея, получава поучение без да намали знанието ми, така както онзи, които запали свещ от моята свещ получава светлина без ме остави на тъмно.“

Ефектите за общественото здраве от достъпът до лекарства генерира и ядро на друго публично благо: позитивните външни фактори. Консумацията на жизненоважни лекарства от даден човек дава очевидни ползи много отвъд директния консуматор. Ваксините, например, възпират приемащия ги както от това да се разболее, но и така от това да разболее други. Ако едно общество се ваксинира достатъчно, веригата на предаване на болестите се чупи, което води до ключовото обществено благо на масовия имунитет. Глобалното разпространение на ваксината за дребна шарка доведе до изкореняването на болест, която някога е инфектирала над 50 милиона души годишно.

Дори по-малко очевидните социални лекарства позволяват на техните рецепиенти да принаждат стойност към социалната тъкан и към икономическото развитие на обществата си. Тези лекарства също намаляват и разходите за обществото. Когато диабитик взема инсулин или когато човек в риск от сърдечно заболяване взема лекарство намаляващо холестерола, те не просто функционират по-добре, те също така намаляват възможността да имат нужда от по-скъпо медицинско лечение, чиито разноски често се покриват от цялото общество. Обратното, липсата на достъп до лекарства води до огромни социални проблеми от гледище на заразяването и на болестите, които пряко удрят икономиката.

Така че не е повод за изненада, че през по-голямата част от човешката история, обществата са третирали лекарствата като достъпно за обществото благо. Докато след средата на 20-ти век някои странни не позволиха на отделни индивиди или компании да държат ексклузивни права за производството на лекарства.  И много правителства дълго държаха фармацевтичната индустрия създавайки точно обратното на laissez-faire икономиката. Повечето индустриализирани правителства изкъсо регулират производството и разпространението на лекарства, докато активно промотират ваксинациите и окуражават безопасната употреба на други лекарства. Правителствата са едновременно водещи спонсори на лекарствени изследвания и водещи потребители на крайните продукти от тези изследвания.

Когато правителствата не вземат достатъчно активна роля в лекарствената политика, тогава общественото мнение ги принуждава. През 90-те години и в началото на новия век правозащитниците нададоха емоционален вик срещу унищожителните цени на патентованите лекарства за ХИВ/СПИН, които ограничаваха достъпа до тях от страна на болни, които не можеха да си ги позволят. Американски активисти хвърляха пепелта на жертви на СПИН на моравата пред Белия дом, докато африкански активисти наричаха министрите-непукисти убийци. Протестите доведоха до премахването на ценовата бариера над патентованите лекарства и до масови публични програми за разпространяване на лекарствата на ниски или нулеви стойности.

Сред правителствата и обществеността лекарствата продължава да се разглеждат като благо доста различно от потребителски стоки като мобилните телефони и телевизорите с плосък екран. Човешкото право на достъп до основните лекарства намери своето място в международното право и в националните конституции. Моралното искане за универсален достъп до основни лекарствени продукти бе отправено не само от религиозни организации и представители на гражданското общество, но и от много от самите производители на лекарства. Джонас Салк например отказва да патентова своята ваксина за полиомиелит, казвайки, че този патент принадлежи на обществото. Създателят на първата синтетична ваксина за малария дарява патента й на Световната здравна организация. Както Салк казва през 1952 г.: „Бихте ли патентовали слънцето?“

ЗАГРАЖДАНЕТО НА ОСНОВНИТЕ ЛЕКАРСТВА

Основите на модерното право на интелектуалната собственост могат да се проследят до награждаването с ексклузивни права на артистите в древна Персия и Гърция. „Писмените патенти“, т.е. отворените писма, се издават през 14-ти век издава Англия, за да ограничи чуждестранните занаятчии да се местят на Острова. Опитите да се координира глобалните правила на интелектуална собственост водят до Парижката конвенция от 1883 г. и до Конвенцията от Берн от 1886 г., както и в последствие до създаването на Световната организация за интелектуална собственост към ООН през 1967 г. Но и нациите, които са подписали тези спогодби, запазват правото си да определят срока на патентите и това какви продукти могат да се патентоват. За много страни тази гъвкавост означава да изключат лекарствата от протекциите на патентното право. Например немският патентен закон от 1877 определя лекарствата като „основно благо“, заедно с храната и химикалите и забранява всякакви опити те да бъдат патентовани.

В средата на 20-ти век няколко постколониални нации създават подобни закони. Индийският патентен закон се простира само върху процесите по създаване на лекарствата, но не и върху самите лекарства. Законът отваря вратата на индийските фармацевтични производители да проследят метода на създаване на патентовани лекарства и да намерят други, по-евтини начини за създаването им. Скоро Индия става известна като „аптеката на развиващия се свят“. Бразилия, Мексико и други централни и южни африкански държави също възприемат ограничаване на възможностите за патентоване на лекарства.

Европейските страни като Италия и Швеция не дават възможност за фармацевтични патенти до 70-те години, а Испания отказва да дава такава възможност до 1992 г. Дори когато патентите върху лекарства са възможни, много държави дават свободен достъп до задължително лицензиране на патентованите лекарства, т.е. вторичните производители на лекарствата имат пълното право да създават лекарства като плащат такса на държателя на патента. В периода от 1962 до 1992 Канада дава 613 лицензии за внос или производство на фармацевтични продукти.

Когато търговията започва да става все по-глобална, това състояние на нещата започва дълбоко да притеснява фармацевтичните компании. С времето индустрия, която някога се е съревновавала на основата на производствена иновация и цена, започва да разчита на печалбите от патентовите монополи. По някое време през средата на 20-ти век например Pfizer печели цели 33% от приходите си в глобален мащаб само от две патентовани лекарства. И както обширно е описано от Питър Драхос и Джон Брайтуайт в тяхната книга от 2002 г. „Информационният феодализъм: Кой притежава икономиката на знанието?“ Pfizer заема водеща позиция в амбициозната кампания да се създаде глобална система на защита на интелектуалната собственост: заграждането на основните лекарства.

Първата стъпка в тази посока е оборването на доминиращото международно виждане, че лекарствените смеси не са частна собственост, която може или трябва да бъде собственост на компании и хора. Икономистите наричат този процес трансформация на публично благо в „клубно благо“, както да вземеш обществен парк и да го превърнеш в затворен таксосъбиращ голф клуб. През юли 1982 г. авторски коментар в Ню Йорк Таймс на председателя на Pfizer Internation, озаглавен „Да крадеш от ума“, започва процесът по създаване на „клубното благо“. Тази колонка отправя обвинение, че американски изобретения са били „откраднати“ от правителства, които не защитават патентните права. Когато правителствата извън САЩ отказват да блокират производството на лекарства, фармацевтичната индустрия спори, че това е акт на подкрепа за пиратството.

Но е имало прекалено малко препятствия пред това тази позиция да се превърне международно право и затова индустрията натиска директно американското правителство да направи защитата на интелектуалната собственост основен приоритет във всичките си търговски преговори. Разбира се, включването на монополни патентни права в търговски споразумения е точно обратното на това, което тези споразумения гонят като ефект, а именно премахването на бариерите за глобална конкуренция. И все пак фармацевтичната индустрия, която е на върха както на разходите за лобиране, така и на разходите за дарения в политическите кампании в Щатите, бързо намират желаещи партньори в Сената и Белия дом. Съединените щати скоро възприемат защита на интелектуалната собственост като лакмус тест за всеки от търговските си партньори.

Подходът им към държавите отказващи да се включат в тази завера е бил като с моркова – предлага им се подсилен достъп до американските пазари, някои намалявания на субсидиите на американския земеделски експорт – докато едновременно размахват някои внушителни пръчки. През 1984 г. агресивният фармацевтичен сектори чрез лобиране успява да промени Търговския закон на САЩ давайки на президента правото да налага санкции или да оттегля търговски придобивки на всяка държава, която не осигурява „адекватна и ефективна“ защита на американската интелектуална собственост.

Няколко години по-късно законът се изменя отново, този път давайки право на американските търговски представили да слагат „нарушаващите“ страни в нещо станало известно като „специален наблюдателен списък 301“, което плаши до смърт държавите, чиито икономики зависят от търговията със САЩ. Двете страни, които най-яростно се противопоставят на фармацевтичните патенти, Индия и Бразилия, са поставени с най-висок приоритет в този списък за наблюдение.

На този зловещ фон Световната търговска организация през 1986 започва преговори за създаване на глобално споразумение за интелектуална собственост. По времето на започване на преговорите повече от 40 от 90-те страни включени в процеса отказват да гарантират патентоване на фармацевтичните продукти, а останалите, които дават такива гаранции възприемат стриктни ограничения. Но през годините на преговорите американският търговски натиск сломява съпротивата. През април 1994 г. Споразумението относно свързаните с търговията аспекти на правата на интелектуалната собственост се подписва от министрите на 123 държави. Сделката е един от основополагащите документи на Световната търговска организация и моментално се превръща в най-важния документ в сферата на интелектуалната собственост в модерния свят.

Споразумението трансформира пъстрата световна смесица на правото на интелектуална собственост в общ пакет от стандарти задължаващи защитата на тези, които притежават патенти, запазени и търговски марки. За държачите на патенти тази защита включва над 20 години на държавно гарантиран монопол на техните продукти, включително лекарства. Споразумението също задължава всяка държава да гарантира правата върху интелектуалната собственост без значение от националността на първоизточника, което е Божи дар за мултинационалните фармацевтични корпорации и е мъртвешки вятър за техните местни конкурентни производители. Заграждането на основните лекарствени продукти бе завършено.

ПОГРЕШНОСТТА НА ПАТЕНТНОТО СТИМУЛИРАНЕ

Когато натискаха за Споразумението и за други механизми за увеличаване на патентните права върху лекарствата, фармацевтичните корпорации оправдаха заграждането чрез твърдението, че патентите са задължителни, за да се развие иновацията. Ако медицинските открития могат да се копират и продават на други, аргументацията им твърди, че нито една организация не би се наела да вложи необходимите ресурси за проучване и развитие на нови лекарства.

В икономически термини, това представлява класически проблем на „гратисчията“. Тяхното решение бе временен патентен монопол, който е достатъчно доходоносен, за да подтикне медицинските изследвания. Отново ехото отеква от движението за заграждане на земите, при което оправданието за масовата апроприация на имоти бе, т.нар. „трагедия на общата собственост“: Благо, което се използва комунално, не дава на никого стимул да инвестира в развитието си. (Вторият компонент на трагедията на общата собственост – това, че безплатните стоки са обект на злоупотреба – не важи за ситуацията с лекарствата. Спомнете си, че формулата на лекарствата е неконкурентна, така че използването й от производител в Индия не възпрепятства компания от Кънектикът да я използва колкото си пожелае). Този агрумент за ограждането на лекарствата ни изправя пред две важни иронии.

Първо, той признава точността на едно от основните оплаквания срещу модерната фармацевтична индустрия: А именно, че хапчета могат да струват до 1000 долара всяко, защото техния производител се наслаждава на монопол, а не защото са скъпи за производство. Дори и най-скъпите лекарства се създават срещу стотинки за хапче. И втори, ограждащият аргумент възприет от привидните убер-капиталистически корпорации е категорично социалистически по природа. Той изисква държано наложено показване на свободния пазар на производна продукция, която е доказала, че може драстично да намали цената на лекарствата. Всъщност, патентите съществуват, за да позволят съществуването на една от най-охулваните форми на икономическо поведение: рентиерство, придобиването на икономическа изгода без наличието на каквото и да е било допринасяне към функционирането на обществото. Това състояние на нещата може да е безвкусно, казват фармацевтичните компании, но е неизбежно. Дори Томас Джеферсън е признавал, че изкуственото налагане на правата на интелектуална собственост понякога е необходимо зло.

И все пак, когато става въпрос за иновация на основни лекарства, се оказва, че злото на монополните патентни въобще не е необходимост. Историята на фармацевтичните иновации, особено развитието на ваксините и на животоподдържащите лекарства за инфекции и хронични заболявания, сочи, че критичното ниво на проучвания стоящи зад тези развития е било създаде извън патентната система. Дори и в ерата след Споразумението, патентно-ориентираната частна индустрия все пак гледа към правителствата с очакване те да финансират фармацевтични проучвания, особено що сеотнася до основни лекарства. Националният институт по здраве на САЩ самичък дава над 30 млрд. долара годишно за медицински проучвания, правителствата предоставят данъчни кредити, за да подпомогнат проучванията на корпорациите, а правителствените здравни програми са най-големия купувач на патентованите лекарства, които са остойностени много над цената на производството им.

Що се отнася до лекарствата, данъоплатците в САЩ и в други подкрепящи проучванията държави са точно обратното на гратисчии: Те помагат да се построи автобусът, пълнят го с бензин и наемат шофьора. Но все пак ги карат да платят сурова цена, ако пожелаят да седнат в него. Всъщност преди десетилетие американският икономист Дийн Бейкър сдъвка цифрите и установи, че САЩ може да спести над 140 млрд. долара на година, ако здравната система на страната осигурява лекарства на населението си без да плаща изкуствено наложените патентни ограничения. Парите биха могли да се използват за подмяна на всички частни изследвания и развитието на няколко пъти по-голяма индустрия, докато все пак генерира милиарди печалби за обществото. Голяма част от тези спестявания идва от елиминирането на разходите за маркетинг и реклама на ориентираните към печалба фармацевтични компании, разход, който надвишава разхода им за инвестиции в проучването и развитието на лекарства. Оказва се, че има и по-ефективен начин за употреба на ресурсите, отколкото финансирането на телевизионни реклами за лекарства срещу еректилна дисфункция.

Системата по ограждане на лекарствата създава допълнитени щети отвъд изкуственото повишаване на цените на патентованите лекарства. Ресурсите на ориентираните към печалба корпорации са неизбежно концентрирани около развитието и промотирането на лекарства, които могат да бъдат продадени на огромна цена на богати потребители. „Лайфстайл“ лекарствата, които се борят с мъжкото оплешивяване или сексуално представяне се проdiscouraging учват и промотират до изтощение, докато през последния половин век се появи едва едно лекарство, което лекува туберкулоза, която убива повече от милион души годишно. Забележително изследване публикувано от британския здравен журнал The Lancet показва, че от 1556 нови химически съединения продавани между 1975 и 2004 г., само 21 (!) са били за тропически болести.

Дори когато корпорациите все пак развиват ново лекарство, то е по-вероятно то да додава голяма стойност на обществото. Забележително, цели 70 процента от лекарствата пуснати на пазара от индустрията през последните 20 години, не принаждат никаква терапевтична стойност към лекарствата, които са вече налични. Обратното, тези „избери мен“ лекарства се пускат на пазара, за да заграбят дял от вече съществуващо доходоносно лекарство. Неефективността на оградените лекарства се съчетава с повсеместното създаване на реални прегради пред медицинската иноваци. По дефиниция награждаваща система базирана на изкуствен ексклузивитет прегражда споделянето на знанието. Ориентираните към печалба фармацевтични корпорации са известни с иновациите си по създаването на обемни пакети от патентни искания с цел увеличаване на защитите за монопола им, който процес е познат като превръщане на патентите им в „евъргрийн“.

Видени през обектива на фармацевтичните компании, всички тези практики са напълно рационални: Индустрията е една от най-доходоносните в най-новата ни история. Останалите просто не се справяме толкова добре, колкото тях. Професорът по право Майкъл Хелер нарича цените свързани с преограждането и липсата на споделяне на знанието като „трагедията на анти-общата собственост“. Разбира се, става въпрос за икономическа теория. Но за милионите хора, които умират всяка година от болести  пренебрегнати от настоящата здравна система, трагедията няма никакво теоретично измерение.

ОТВАРЯНЕТО НА ПОРТИТЕ КЪМ ОСНОВНИТЕ ЛEКАРСТВА

Добрата новина е, че политиката на ограждане на лекарствата, е озряла за разграждане. Няма недостиг на обществено недоволство с настоящата система, особено когато унищожителните ефекти на ограждането са достигнали отвъд бедните страни, за да нанесат щети и на жителите и правителствата на богатия Западен свят. Проучване проведено през август 2015 г. показва, че почти 1/4 от жителите на САЩ се затрудняват да си купят лекарства, както и че силно мнозинство от хората смятат, че цените на лекарствата са неразумно високи и вярват, че фармацевтичните компании трябва да сложат приоритет върху хората, а не върху печалбите. През миналата година социалните мрежи в Щатите избухнаха гневно, когато младият директор на фармацевтична компания увеличи цената на лекарство за токсоплазмоза с над 5000 процента за една нощ. Над сто водещи американски онколози подписаха статия порицаваща алчността на фармацевтичната индустрия, отбелязвайки, че разходите за онкологични медикаменти средно надвишават 100 000 долара на пациент годишно.

Подобно, няма недостиг и на предложения за реформа на настоящата система. Тези планове варират от изкупуване на патентите на корпорациите до свободно производство на генерични лекарства в бедните държави. Много предложения се основават на пренасочването на огромните държавни инвестиции в настоящата патентна система по посока на подкрепа за проучвания на ранен етап и ориентирано към цената финансиране с цел мотивиране на развитието на лекарства на късен етап на проучване. На различни нива тези предложения вече се случват. Популярното недоволство и идеите за реформа обаче не винаги водят до промяна. В крайна сметка дижението за ограждане на земята е предизвикало множество емоционални протести, но ограждането е продължило без съществени прекъсвания. За да се постигне съпротивата срещу ограждането на лекарствата по-добри резултати, има нужда да стане ясно, че битката е на живот и смърт, както и да подчертае несправедливостта заровена в колективната подкрепа за частни печалби.

Някои от тези съобщения вече са доставени. Програмата за медицинска помощ, която е носител на нобелова награда за мир, „Доктори без граници“, провежда кампания за достъп до лекарства, която включва обществено образование и директни призиви за застъпничество по теми като цените на ваксините. „Доктори без граници“ се присъедини към други организации, които използват преговорите по огромното Транс-тихоокеанско споразумение като платформа за активизъм по темата с достъпа до лекарства. Ориентираната към студенти група „Обединени университети за основни лекарства“ е привлекла ценни членове на международните научни и академични общности, за да притиска за глобално споразумение за проучване на лекарства, което да финансира проучванията и да гарантира наличието на евтини лекарства.

The Nation

---

---

Проф. Нийл Фъргюсън, Hoover Institution

Съществуват причини, освен неговото дълголетие, обясняващи, защо много световни лидери, включително президентът на Китай Си Цзинпин, се стараят да получат съвет от Хенри Кисинджър, който напусна поста държавен секретар на САЩ преди почти 40 години. В това отношение Барак Обама се държи нетипично. Той е първият американски президент след Дуайт Айзенхауер, който не се обръща за съвет към Кисинджър. Периодично експертите призовават Обама да действа „по кисинджеровски“. Други твърдят, че той се придържа към „кисинджъровския стил“ на практика, ако не в риториката. Но какво в действителност означава този термин?

Традиционно е прието Кисинджър да се отъждествява с реализма – философия, която се характеризира с хладнокръвна оценка на външната политика в суровия свят на националните интереси или, според изказването на журналиста Ентъни Люис, „привързаност към реда и властта за сметка на хуманността“. През 1983 г. бившият колега на Кисинджър от Харвард Стенли Хофман го описва като макиевелист, „който смята, че запазването на държавата … изисква безжалостност и мамене на вътрешните и външните врагове“. Много автори пишат, че Кисинджър копира основоположниците на класическата европейска Realpolitik – австрийския държавен деец Клеменс фон Метерних и пруския лидер Ото фон Бисмарк, които, както се предполага, са неговите идоли. Но специалистът по международни отношения, истинският реалист Ханс Моргентау някога беше нарекъл Кисинджър „многолик като Одисей“. Например, в началото на 60-те години, когато възниква мъчителният въпрос, доколко САЩ трябва да подкрепят правителството на Южен Виетнам, Кисинджър първоначално е смятал, че неговото право на самоопределение си струва живота на американците. Моргентау, истинският реалисти, абсолютно не е бил съгласен с това.

През 50-те и 60-те години Кисинджър наистина е писал за Метерних и Бисмарк. Но само този, който не е чел /или преднамерено неправилно е изтълкувал/ написаното може сериозно да твърди, че през 70-те години Кисинджър се е опитвал да копира техните подходи във външната политика. Без да е макиевелист, той от самото начало на кариерата си е бил идеалист най-малкото в три смисъла на тази дума.

Първо, дори ако Кисинджър никога не е бил идеалист в традициите на американския президент Удроу Уилсън, стремящ се към всеобщ мир чрез международното право и колективната сигурност, той не е бил и реалист. Кисинджър е отхвърлял уилсъновския идеализъм, защото е смятал, че неговите високонравствени подбуди са рецепта за политически паралел. Както той е казал на своя приятел, историка Стивън Граубард през 1956 г. „искането на чист морал само по себе си е най-аморалната позиция“, най-малкото заради това, че често води до бездействие. Но Кисинджър е знаел, че реализмът също може да оказва парализиращо въздействие. Като бежанец от хитлеристка Германия, завърнал се през 1944 г. в американска военна униформа, за да изиграе роля в окончателния разгром на нацизма, Кисинджър е платил лична цена за дипломатическите грешки през 30-те години. Въпреки това, както той отбелязва в интервю през 1957 г., британските архитекти на умиротворението Стенли Болдуин и Невил Чембърлейн „са се смятали за сурови реалисти“.

Второ, потопявайки се в трудовете на Имануел Кант по време на последните курсове в Харвард, Кисинджър е бил идеалист във философския смисъл на думата. Неговата непубликувана дипломна работа „Значението на историята“ е възхищаваща критика на кантовската философия на историята. Главният аргумент на Кисинджър се състои в това, че „свободата… е вътрешният опит на живота като процес на взимане решение по значимите алтернативи“. „Вечният мир“ наистина може да бъде крайна, неизбежна цел на историята, както е твърдял Кант, но от гледна точка на индивида такава неизбежност не може да ограничава свободата. В своя труд Кисинджър е написал: „Каквито и да са представите на индивида за необходимостта от събития, в този момент, когато те се случват, тяхната неизбежност не дава ориентири за действия… Но ние можем да обясним действията в ретроспектива, свързвайки ги с вътрешните убеждения, обусловили избора“.

Трето, от самото начало на своята кариера Кисинджър е бил убеден антиимпериалист, който еднакво враждебно се е отнасял и към капиталистическите форми на икономически детерминизъм, и към максизма-ленинизма. Както отбелязва в своята дипломна работа, опасно е да се допусне „превръщането на доводите в полза на демокрацията в дискусия за ефективността на икономическите системи, която се намира в плоскостта на обективната необходимост и по тази причина може да се оспорва“. В същото време „вътрешната интуиция на свободата… отхвърля тоталитаризма, дори ако икономически той е по-ефективен“. Този подход кардинално различава неговите възгледи от тези на съвременниците му, например, на икономиста и политолог Уолт Ростоу, който е смятал, че Студената война може да бъде спечелена, само ако нивото на растеж в капиталистическите страни бъде по-високо, отколкото в комунистическите. „Ако ние не можем да направим концепцията за свободата и уважението на човешкото достойнство значима за всички нации – пише Кисинджър в книгата си „Необходимостта на избора“- прехваленото икономическо съперничество между нас и комунизма няма да има никакъв смисъл“. С други думи либералните демократически идеали са ценни сами по себе си и не се нуждаят от аргументи в своя защита под формата на материални успехи на капитализма. Към тази тема Кисинджър се връща многократно през 60-те години като съветник и автор на речите на Нелсън Рокфелер, който е подкрепял при трите му неуспешни опита да получи номинацията за президент от Републиканската партия.

Както е отбелязал Кисинджър в първия том на своите мемоари, „високият пост ни учи да взимаме решения, а не по същество… Като цяло престоят на висок пост изисква интелектуален капитал, а не го създава“. Тъй като вниманието на всички специалисти е концентрирано върху пребиваването на Кисинджър на поста държавен секретар, неговият личен капитал – идеите, на които е работил от началото на 50-те до края на 60-те години в Харвард, в Съвета за международни отношения и при Рокфелер – не са проучени достатъчно. Неговите идеи, ако правилно ги разбираме като новаторска критика на Realpolitik, предлагат най-малкото четири важни урока по външна политика, които си струва да бъдат изучени от Обама и неговите наследници в Белия дом: историята е ключ към разбирането на противника и съюзника; необходимо е да се избягват предположения и спекулации, а също така техните асиметрични последици; много външнополитически решения са избор на по-малкото зло; лидерите трябва предпазливо да се отнасят към реализма, който не съдържа морал.

Историята – това е паметта на държавата

След философията на идеализма най-важното нещо, което Кисинджър е научил в Харвард, е централната роля на историята в разбирането на проблемите на националната сигурност. „Нито един сериозен извод в изучаването на международните отношение – в изучаване на държавите, действащи като единици – е невъзможен без разбирането на историческия контекст“, пише той в докторската си дисертация, публикувана през 1957 г. под името „Възстановеният мир“. „Паметта на държавите – това е проверката на истинността на техните политики. Колкото по-прост е опитът, толкова по-дълбоко е неговото въздействие върху интерпретацията от държавата на настоящето в светлината на миналото“. В края на краищата Кисинджър задава въпроса: „Кой ще спори с интерпретацията на хората за тяхното минало? Та нали това е единственият начин да се погледне в бъдещето, а това, което „реално“ се е случило, често става по-малко важно, отколкото възприемането му“. От гледна точка на държавата „изглежда… фактори в системата за сигурност“. От гледна точка на юриста, държавите са постоянно променящи се страни в безкрайните международни съдебни процеси. В действителност, пише Кисинджър, всички държави „се смятат за изразители на историческите сили. Равновесието ги интересува не като крайна цел, а като средство за реализацията на техните исторически стремежи“.

В ранните трудове на Кисинджър нееднократно възниква темата за историческото невежество на американските политици. Юристите, отбелязва той през 1968 г., са „единствената и най-важна група в правителството, но те имат един недостатък – отсъствието на познания за историята“. От гледна точка на Кисинджър, историята е важна два пъти: като източник за света, позволяващ да се правят аналогии, и като определящ фактор за националното самосъзнание. Американците могат да се съмняват във важността на историята, но „европейците, живеещи на континента, който е покрит с руините като доказателство за погрешните човешки очаквания, инстинктивно чувстват, че историята е по-сложна от системен анализ“, пише Кисинджър.

Неизвестното неизвестно

За разлика от много специалисти Кисинджър още в началото на своята кариера е разбирал, че важните политически решения често трябва да се взимат преди да бъдат събрани всички факти. „Изборът между политическите стъпки се основаваше не на „фактите“, а на интерпретацията – отбелязва той в дисертацията си „Възстановеният мир“ – Това предполагаше по-скоро морален акт: обосноваността на оценката зависеше от концепцията на целите, а също така от разбирането на информацията, с която се разполагаше“. По-късно Кисинджър формулира подобна идея като „проблем на хипотезите във външната политика“. Взимането на решение „изисква способността да мислиш извън рамките на известното. Оказвайки се в напълно нови условия, политикът се сблъсква с дилемата: много малко са нещата, които могат да му помогнат, извън неговите лични убеждения… Всеки държавен деец в определен момент е принуден да прави избор: желае ли яснота или е готов да се осланя на собствената оценка на положението… Ако политикът се нуждае от ясни доказателства, то той в някаква степен се превръща в заложник на събитията“, твърди той в лекция от 1963 г.

Ако демокрациите се бяха противопоставили на нацистите през 1936 г., „ние нямаше да знаем днес, дали Хитлер е бил неправилно разбран националист, или е имал ограничени цели, или в действителност е бил маниак. Демокрациите установиха, че то в действителност е бил маниак. Те получиха яснота, но за целта трябваше са платят с няколко милиона човешки живота“, отбелязва Кисинджър. Подобна идея придоби огромно значение в ядрения век, когато потенциалните жертви на световната война можеха да наброяват стотици милиони. В същата 1963 г. в непубликувания си труд „Вземане на решения в ядрения свят“ Кисинджър сумира „ужасната дилема“, стояща пред политиците от Студената война: „Всеки политик избира между оценката на ситуацията, изискваща минимум усилия, или оценка на ситуацията, изискваща максимум усилия. Ако той е оценил ситуацията, полагайки минимум усилия, с времето може да се установи, че не е бил прави да му се наложи да плати много висока цена. Ако действа инстинктивно, то никога няма да може да докаже, че неговите усилия са били необходими, но, вероятно, това ще го спаси от големи беди… Ако той удари първи, то няма да научи, дали това е било необходимо. Ако очаква, вероятно може да му провърви, а може и да не му провърви“.

Ключов аспект на проблема на хипотезата е асиметричността на последиците. Успешният превантивен удар не се възнаграждава съразмерно с получените предимства, защото, както пише Кисинджър, „в природата на успешната политика е заложено, че следващите поколения забравят, колко лесно ситуацията може да се развие по друг начин“. Държавният деец, който е прибягнал до превантивния удар, по-скоро ще бъде осъден за преките загуби, а няма да бъде възхваляван за предотвратяване на катастрофата. Напротив, опитите да се спечели време – същността на политиката на умиротворението през 30-те години – въобще не е задължително да доведат до катастрофа. Следователно положените минимални усилия обикновено предизвикват най-малка вътрешна съпротива“.

По-малкото зло

„Няма само добро и лошо, между тях има още множество оттенъци“, пише младият Кисинджър през 1948 година в писмо до родителите си. „Трагедиите в живота са свързани не с избора между добро и зло, защото най-безчувствените хора избират лошото… реалната дилема са душевните мъки, предизвикващи агония“. Казано просто, най-трудният избор във външната политика се прави между злини и затова истинският морален акт е да се избере по-малкото зло (дори ако политически това е по-сложно). През 1957 година в книгата си „Ядреното оръжие и външната политика“, Кисинджър твърдеше, че за поддържането на баланса на силите в Студената война“ ще трябва да се направи подобен сложен избор: Определено ние ще се сблъскаме със ситуации на нестандартна двойственост като гражданските войни и вътрешните преврати… Несъмнено, трябва да се стремим към предотвратяването на подобни събития. И ако те станат, трябва да намерим в себе си воля, за да действаме и да поеме рискове в положенията, когато е възможен единствено избора между по-голямото и по-малкото зло. Разбира се, ние не трябва да отстъпваме от нашите принципи, но трябва да се осъзнава, че няма да може да съхраним нашите принципи, ако загинем“.

Философската същност на книгата е, че такова отвратително нещо като ядрената война може да се окаже по-малкото зло, ако алтернативите са капитулацията и пълното унищожение. В последната глава Кисинджър формулира общата теория на по-малкото зло, която може да се приеме като кредо: „Би било удобно да ограничим нашите действията в ситуации, в които нашите морални, правни и военни позиции са в пълна хармония, а легитимността съвпада максимално с изискванията за оцеляване. Но като най-силната държава в света, на нас вероятно никога повече няма да ни позволят обикновен морален избор, за който можехме да настояваме в едно по-спокойно минало… Решаването на проблемите с подобна двойственост предполага преди всичко морален акт: готовността да поемем рисковете на непълното познание и несъвършеното следване на собствените принципи“

По-късно, през 1966 година, Кисинджър използва подобни доводи заради войната във Виетнам: „Нямаме привилегията да реагираме на онези предизвикателства, които ласкаят нашите представи за морала“. Но по онова време той вече е разбирал, че войната в Северен Виетнам може да бъде приключена само чрез преговори. Той е смятал, че на САЩ „е липсвала обща концепция за провеждането на военни операции и за строителството на една нова държава“. Изразяваната тогава готовност да се отделят огромни ресурси и сложната бюрокрация бяха нецелесъобразни. Мирните преговори изглеждаха по-малкото зло в сравнение с бързото изтегляне от Южен Виетнам или по-нататъшната ескалация на военните действия на САК срещу Севера.

Илюзията на реализма

В своите работи за Метерних и Бисмарк (особено в незавършената книга за последния) Кисинджър явно дава да се разбере, че смята за пагубен чистия реализъм във външната политика. „Обществата не са способни за мъжеството на цинизма“, пише той в непубликувана глава за Бисмарк. „Привързаността към идеите за хората като роботи, за обществата като сили е водила към проява на сила, разрушаваща самоконтрола. Доколкото обществата действат с приблизителни величини и не са способни да улавят тънките различия, доктрината на силата като средство в крайна сметка може да превърне силата в крайна цел“. Разбира се, много неща от стратегията на Бисмарк са предизвиквали възхищението на Кисинджър. Изучавайки именно Бисмарк, той е оценил важността на умението да сблъсква своите противници. Според Кисинджър след обединението на Германия новият европейски ред на Бисмарк се е крепял на способността му „да манипулира със задълженията на другите държави така, че Прусия винаги да бъде по-близо до конкуриращите се страни, отколкото те да бъдат помежду си по-близо“. Кисинджър се е възхищавал по-специално от елегантната двусмисленост на бисмарковия договор от 1887 г. за политическото презастраховане – или от тайното споразумение, според което Германия и Русия трябва са спазват неутралитет, ако една от тях се окаже въвлечена във война с трета страна, освен случаите на нападение на Германия срещу Франция или на Русия срещу Австро-Унгария, която е германски съюзник. Потомците на Бисмарк отстъпиха от този принцип, което доведе до фатална закостенялост на европейската дипломация.

Въпреки това в есето си „Белият революционер“ Кисинджър твърди, че Бисмарк със своя дарвинистки поглед върху международните отношения като аморална борба за оцеляване би трябвало да претърпи неуспех при институционализирането на своите геополитически постижения. Според Кисинджър главният проблем на демократичната епоха е, че хората предпочитат обаятелните лидери пред майсторите в държавните дела. Кисинджър пише в дисертацията си „Възстановеният мир“: „Обещанията на пророка са неизпълними съвети… Утопиите могат да бъдат реализирани само в процеса на уравниловка и дезорганизация, които разводняват всякакви системи за задължения… Пълното осланяне на моралната чистота на индивида означава отказ от възможността да се установяват ограничения“. В борбата с пророка Кисинджър застава на страната на държавника, който „винаги трябва да бъде подозрителен към такива усилия, но не защото владее навиците за манипулиране, а защото трябва да бъде готов за най-лошите обстоятелства“. Отчасти трагедията на държавния деец е в това, че на него винаги му се налага да бъде в малцинство, защото „хората се вдъхновяват не от равновесието, а от универсалността, не от безопасността, а от безсмъртието“.

Какво показаха 70-те

В много отношения опитът на Кисинджър в правителството точно илюстрира последния пункт. Отначало пресата го превъзнасяше като „Супер К“, после той стана обект на злъчни нападки на леви и десни: първите го обвиняваха във военни престъпления в страните от Третия свят (известни навремето като необвързани – ред), вторите смятаха, че той прави отстъпки на Кремъл. Възможно е заради това да няма свидетелства, че външнополитическите идеи на Кисинджър са били институционализирани или запомнени. „Няма такова нещо като американска външна политика“, пише Кисинджър в есе, публикувано пред 1968 година. Има само „серия от стъпки, донесли определен резултат“, който може и да не е бил планиран, но „изследователските и разузнавателните организации, както чуждестранни, така и национални, се опитват да им придадат рационалност и последователност… каквито просто не е имало“.

Същото може да се каже и днес, 40 години по-късно. Даденото от Кисинджър обяснение за липсата на стратегическа последователност се базира на патологията на съвременната демокрация. За разлика от лидерите на XIX век, обяснява той, „типичният политически лидер на съвременно управленско общество е човек със силна воля, притежаващ способности да постигне избирането му, но и който няма представа какво ще прави, щом заеме поста“. Обама и неговите съветници нямат склонност към историята. Една от най-острите реплики от предизборната кампанията на 2012 година бе забележката на Обама, осмиващ своя опонент републиканец Мит Ромни, който бе заявил, че Русия е „нашият геополитически противник номер едно“. „Това е обаждане от 80-те години, искат да върнат външната си политика, но Студената война приключи преди 20 години“. Но само след 17 месеца Русия анексира Крим, нарушавайки международното право. А изявлението на Обама от януари 2014 година, че „не му е необходим Джордж Кенън точно сега“, звучи по-скоро фалшиво.

Но това може би е било обаждане не от 80-те, а от 70-те години. Тогава, както и сега, американската икономика преживя сериозно сътресение с продължителни последици. Между нефтения шок от 1973 година и банковата криза от 2008 година може да се направи аналогия. Обама, подобно на Ричард Никсън, получи като наследство от предшественика си война, която не бе загубена във военен смисъл, но се превърна в непопулярна в страната – и то в максимална степен. Ирак се превърна във Виетнам за днешното поколение с тази разлика, че благодарение на такива командващи като Дейвид Петреъс и Стенли Маккристъл, Обама наследи война, която се спечелваше. Пак Никсън, подобно на Обама, се сблъска с Русия, която е заинтересувана от топли отношения много по-малко, отколкото понякога се преструва: лесно бе забравено как съветският лидер Леонид Брежнев в разцвета на своите сили бе фигура, аналогична на Путин, и се стремеше да има власт не само около Русия, но и в целия свят. И пак Никсън се сблъска с факта, че е много трудно да бъдат управлявани европейските и азиатските съюзници. Днес западноевропейците харчат за отбрана дори по-малка част от националния си доход, отколкото през 70-те години. Те са забравили старото изказване на Кисинджър: „Всеки път, когато светът, възприеман като избягване на война, стане главна цел на една държава или на група държави, той се оказва във властта на най-безмилостния член на международната общност“.

На свой ред азиатците се движат в противоположна посока, разработвайки собствени военни стратегии, за да противодействат на подема на Китай, защото смятат, че обявеният от Обама завой към Азия е лъжа. А Близкият изток остава същото барутно буре, какъвто бе и по времето на държавния секретар Кисинджър. Каквото и да се говори за външната политика на администрациите на Никсън и Форд, не може да се отрече, че Кисинджър от самото начало на своята кариера като съветник по националната сигурност най-малко е разработил стратегически рамки, в които САЩ можеха да реагират на възникващите предизвикателства, и всеки компонент от тази стратегия се базираше на изброените по-горе четири принципа. Стратегията, която Кисинджър започна да формулира в средата на 60-те години имаше три ключови компонента. Първо, той се стремеше да възроди трансатлантическия алианс със Западна Европа. За да противодейства на мощните, но интроспективни сили на западноевропейската интеграции (интроспекция е вглеждане в себе си – ред) и на западногерманската „Източна политика“, той се опитваше да съживи двустранните отношения между САЩ и трите основни европейски държави – Франция, Германия и Великобритания. Второ, той се опитваше да напълни със съдържание концепцията за разведряването, търсейки възможности за сътрудничество между САЩ и СССР, включително и в сферата на контрола над стратегическите оръжия, без обаче да отстъпва от фундаменталния принцип, че трябва да има противодействие срещу съветската мощ и експанзия, за да бъдат те ограничавани.

И последно, но това е главното, той започна да разбира, че въпреки очевидния си революционен характер Китай може да бъде въвлечен в баланса на силите, а съветско-китайският антагонизъм да се използва, за да бъдат САЩ по-близо до всяка от съперничещите страни, отколкото те да бъдат помежду си. Критиците на Кисинджър дълго се заяждаха с тактиката, която той използваше за реализирането на тази стратегия, особено в страни, които той смяташе за второстепенни. Но те не можеха да отрекат, че неговата стратегическа концепция работеше. Днес обаче ние виждаме плодовете на почти 7-годишно отсъствие на стратегия. Американските политици (и не само в сегашната администрация) твърде дълго не дооценяваха значението на историята в процеса на самоосъзнаването на нациите. Те вземаха решения, без да разбират значението на проблема с хипотезите, понякога недооценявайки ползите от превантивната мярка или пък на последиците от бездействието. Те бягаха от трудния избор между несъразмеримите видове зло и прикривайки се зад високопарни речи, на практика използваха циничния реализъм, който винаги ще липсва за легитимността както в страната, така и в чужбина. Заради всичките тези причини САЩ се оказаха в същата стратегическа каша, както и в края на 1968 година.

Foreign Affairs

---

---

По материали от USA Today

ННелсън Мандела, дългогодишен борец срещу апартейда, политически затворник за повече от четвърт век, президент на Южна Африка и нобелов лауреат за мир, почина вчера. През своя дълъг живот Мандела е бил вдъхновение за безброй хора.

Ето няколко цитата с негови мисли, които олицетворяват личността на този изключителен човек:

1) „Трудностите пречупват някои хора, но изграждат други. Нито една брадва не е достатъчно остра, за да среже душата на грешника, който продължава да опитва, въоръжен с надежда, че ще се изправи дори в самия край.“

2) „Винаги изглежда невъзможно, докато не се случи.“

3) „Ако трябваше да изживея отново своето време, щях отново да направя същото. Така, както би направил всеки, който се осмелява да нарича себе си човек.“

4) „Харесвам приятели с независими умове, защото те имат способността да ти покажат проблема от всички ъгли.“

5) „Истинските лидери трябва да са готови да пожертват всичко за свободата на своя народ.“

6) „Дълбоката загриженост за другите, както в личния, така и в обществения ни живот, може да изиграе огромна роля за превръщането на този свят в по-доброто място, за което така страстно мечтаем.“

7) „Всеки може да се издигне над обстоятелствата в живота си и да постигне успех, ако е пламенен и посветен на това, което прави.“

8) „Образованието е най-мощното оръжие, което може да използваш, за да промениш света.“

9) „Научих се, че куражът не е отсъствие на страх, а триумф над него. Смелият човек не е този, който не чувства страх, а този, който побеждава страха.“

10) „Защото за да бъдеш свободен не е достатъчно да  захвърлиш оковите си, но и да живееш по начин, който зачита и увеличава свободата на другите.“

11) „Негодуванието от другите е като да пиеш отрова, а после да се надяваш, че ще убие враговете ти.“

12) „Води от задните редици и остави другите да повярват, че те са отпред.“

13) „Не съдете за мен по успеха ми, съдете ме по това колко пъти съм падал и след това съм се изправял отново.“

14) „Силно ненавиждам расовата дискриминация във всичките й проявления. Борил съм се срещу нея през целия си живот. Боря се срещу нея сега и ще правя това до края на дните си.“

15) „Голям ум и добро сърце винаги са огромна и мъчнопреодолима комбинация.“

---

---

Якоб Аугщайн, Der Freitag

Виждаме как по едно и също време капитализмът отказва да функционира и същевременно се намира в състояние на непобедимост. Факт е, че онеправданите в тази република не въстанаха през 2008-а и 2009-а година, когато  надвисналият над банките банкрут принуди правителството  да инжектира много милиарди за сметка на държавата и гражданите. Факт е също така, че тези хора сега се раздвижват, когато още по-слаби от тях чукат на вратите им. Факт е, че зелените загубиха парламентарните избори, защото настояваха за вдигане на горната граница на ДОД на 49 процента при доход на домакинството от 80 000 евро, за данък от 1,5 процента при имущество от над един милион евро, както и за удвояване на данъка върху наследството. Все планове, които биха засегнали най-богатите пет процента. Тези планове обаче уплашиха мнозинството. Избирателите бяха научили неолибералната лекция: парите са най-добре защитени в ръцете на богатите.

Съвременната левица се бори срещу невидим и всеприсъстващ враг. Невидимостта е най-коварната страна на неоиберализма. Работни места, училища, учреждения, болници, университети – всичко се подчинява на закона на икономизирането. Навсякъде държавните, обществените, индивидуалните задачи се дефинират като проблеми, които трябва да намерят оптимално решение. Ценят се само стойности, които се измерват. Упралението замества политиката. Медиите не ни предпазиха от това развитие. Те бяха част от него. Хериберт Прантл написа в „Зюддойче цайтунг“: „Мениджъризацията на нацията беше налагана години наред като догма от журналистиката.“ Това важи и за неговия вестник.

Новини и пропаганда

Политологът Томас Майер установи следното: „Факт е, че всички важни теми като социалния въпрос за неравенството, за маргинализираните класи и др., са почти пренебрегнати. Това се забелява по преобладаващия тон в информирането за тях: пренебрежителен, ироничен, а най-добре изобщо да ги няма. Господства догмата левите теми да са извън употреба и че този, който се занимава с тях, не е в час. Резултатът естествено е, че низшите класи в нашето общество вече не могат да се огледат в публичния дискурс.“

В обществото „Всеки да се спасява както може“ се разширява голямото недоверие. Журналистиката също е засегната от него. 44 процента от германците считат, че „медиите „са направлявани от най-горе“ и затова разпространяват  „разкрасяващи и ненужни новини“. Хората се заблуждават. Няма манипулации „от върха“. Самите журналисти ги правят. Границите межу новини и пропаганда са тесни, не само в Русия, но и у нас. „Тагесшау“ (най-гледаната новинарска емисия – на обществената телевизия А Ер Де – И.И. ) не много отдавна излъчи кадри от „свален от сепаратистите украински хеликоптер“. Те всъщност показваха сирийски вертолет  т.е. бяха от съвсем друга война. След това един от московските кореспонденти на телевизията съобщи за двама украинци, убити от „куршумите на новите господари“. Истината обаче е, че изстрелите бяха дело на украински батальон. В крайна сметка самият програмен съвет на А Ер Де порица осведомяването като едностранчиво. Главният редактор Кай Гнифке призна през октомври 2014 г., че редакцията „вероятно е последвала твърде лекомислено новинарския мейнстрийм“.

За нуждата от ляв популизъм

Да бъдеш съзнателно извън този мейнстрийм оправдава съществуването, но демонстрира и безсилието на лявата контра публичност.

Това е нейният парадокс. Ние не можем да променим посоката на течението. Но ние имаме друг поглед. Имаме претенция да бъдем мисловен остров за алтеративи. По този начин работим за отвоюване на политическото пространство. Защото липсата на алтернативи означава край на политиката. Не трябва да се плашим от обвинението в популизъм. Философът Ернесто Лаклау беше писал, че популизмът е „глас на онези, които са изключени от системата“. Това е опасно изречение, ако го отнесем към Дрезден, където маршируват десните орди или към интернет, където разцъфтяват омразата и бруталността.

Затова спешно трябва да развием ляв популизъм, който ще защитава демократичните и социалните права от елитите и олигархията.

Ако е лявопопулистко да се показват статистиките за разпределението на богатството и открито да се посочва каква част от него притежава единият процент на върха, тогава „Дер Фрайтаг“ спокойно може да бъде лявопопулистки.

---

---

Карл Бърнстейн, Rolling Stone

През 1953 г. Джоузеф Алсоп, по онова време един от водещите американски журналисти, заминава за Филипините, за да отразява на провеждащите се там избори. Той не отива там по заръка на своя синдикат. Не отива и по молба на някой от вестниците, които публикуват негови материали. Той заминава по искане на ЦРУ.

Алсоп е един от повече от 400-те американски журналисти, които според документацията в централата на ЦРУ през последните двадесет и пет години тайно са изпълнявали задачи, поставени от Централното разузнавателно управление. Отношенията на някои от тези журналисти с разузнавателната централа са тайни, на други явни. Тези отношения се изразяват в сътрудничество, съгласуване и прикриване. Журналистите са изпълнявали широка гама от секретни задачи – от обикновено събиране на информация до посредничество с шпиони от комунистическия лагер. Репортери са споделяли своите записки с ЦРУ. Редактори са споделяли своя персонал. Някои от журналистите са носители на „Пулицър”, изтъкнати репортери, които са се възприемали като неофициални посланици на своята страна. Повечето не са били водени от толкова възвишени подбуди: чуждестранни кореспонденти, за които връзките с ЦРУ са били от полза за работата им; нещатни журналисти и фрийлансъри, които са били заинтересовани от храбростта на шпионската работа, колкото от писането на статии; и, най-малобройната група – щатни агенти на ЦРУ, работещи на прикритие като журналисти в чужбина. В много от случаите, документите на ЦРУ показват, че журналисти са били ангажирани да изпълняват задачи за ЦРУ със съгласието на ръководствата на водещи американски медии.

Историята на намесата на ЦРУ в американските медии продължава да бъде обвита с официални еквилибристики и лъжи поради следните основни причини:

■ Използването на журналистите е сред най-продуктивните средства за събиране на разузнавателна информация, прилагани от ЦРУ. Въпреки че Агенцията намали значително използването на журналисти след 1973 г. главно в резултат на натиск от страна на медиите, някои журналисти-оперативни работници все още работят в чужбина.

■ Според служители на ЦРУ по-нататъшни разследвания по тази тема неизбежно ще доведат до разкриване на редица смущаващи връзки на ЦРУ с някои от най-влиятелните медии и водещи имена в американската журналистика пред 50-те и 60-те години.

Сред медийните ръководители, които са се поставили в услуга на ЦРУ са Уилиам Пейли от Columbia Broadcasting System, Хенри Лус от Tirne Inc., Артър Хейс Сулцбергер от New York Times, Бари Бингам-старши от Louisville Courier-Journal и Джеймс Копли от Copley News Service. Други медийни организации, които са сътрудничили на ЦРУ са ABC, NBC, Associated Press, United Press International, Reuters, Hearst Newspapers, Scripps‑Howard, списание Newsweek, MBC, Miami Herald, SaturdayEvening Post и New York Herald Tribune.

Досега най-ценни според служители на ЦРУ са връзките с New York Times, CBS и Time Inc. Използването на журналисти от ЦРУ е в много по-големи мащаби, отколкото се признава публично или пред членове на Конгреса в закрити заседания.  Специалните отношения на ЦРУ с водещите вестници и радио-телевизионни компании, са позволили на агенцията в продължение на повече от две десетилетия да разположи в чужбина свои агенти на прикритие. В повечето случаи, документите сочат, че високопоставени служители на ЦРУ (обикновено директор или заместник-директор), са контактували лично с определените лица в топ мениджмънта на сътрудничещата медия. Сътрудничеството е под две възможни форми: осигуряване на работно място и „журналистическо прикритие” (по терминологията на ЦРУ) за оперативен работник на ЦРУ, който да бъде изпратен в някоя чужда столица; и предоставяне на секретно сътрудничество от страна на действащи журналисти, в това число някои от най-известните имена в медийния бранш.

На терен журналистите са използвани за вербуване на чужденци, за придобиване и оценка на информация или за пласиране на фалшива информация. Много от журналистите са подписвали споразумения за секретност, с които се ангажират да не разкриват отношенията си с ЦРУ; някои са сключили трудови договори с агенцията;  някои са били ангажирани за изпълнение на конкретни задачи. Други са имали по-малко структурирани отношения с агенцията, въпреки че са изпълнявали сходни задачи: те са били инструктирани от служители на ЦРУ преди пътувания в чужбина, а след това са предавали информация и са използвани за посредници с агенти на ЦРУ в чужди държави.

От гледна точка на ЦРУ няма нищо нередно в подобни връзки, а етичните аспекти са проблем на самата журналистическа професия, а не на разузнавателната общност. По думите на Стюарт Луъри, бивш кореспондент на Los Angeles Times, цитирани в Columbia Journalism Review:

„Ако дори един американец в чужбина, който притежава журналистическа карта, е платен информатор на ЦРУ, то подозрението пада върху всички американски журналисти… За да се преодолее кризата на доверието, пред която са изправени медиите и правителството, то журналистите трябва да са готови да насочат върху самите себе си същите прожектори, с които така безмилостно осветляват другите“. Но както отбелязва Луъри: „Когато беше разкрито, че журналисти са агенти на ЦРУ, историята предизвика кратко объркване и след това беше забравена.“

През 1976 г. по време на разследването на ЦРУ, извършено от Сенатската комисия по разузнаването, председателствана от сенатора Франк Чърч, мащабите на намесата на ЦРУ в медиите станаха ясни на няколко членове на комисията, както и на двама или трима от нейните сътрудници. Но високопоставени служители на ЦРУ, включително бившите директори Уилям Колби и Джордж Буш, убедиха комисията да ограничи обхвата на своето разследване и да представи в своя доклад погрешни сведения за реалния мащаб на намесата на ЦРУ. Докладът съдържа девет страници, в които използването на журналисти от ЦРУ е представено умишлено по неясен начин и с подвеждаща терминология. Не се споменава действителния брой на журналистите, които са ангажирани със секритни задачи от ЦРУ. Нито пък адекватно е описана ролята на медийните ръководители, които са сътрудничили на ЦРУ.

Мъгляви данни за взаимоотношения на ЦРУ с журналисти и медии започнаха да изтичат през 1973 година, когато за първи път стана ясно, че ЦРУ е наемало журналисти. Тези данни, в съчетание с новоразкрита информация, служат като справочник за използването на журналисти от ЦРУ за разузнавателни цели.

Те включват:

■ The New York Times. Отношенията на ЦРУ с изданието са определяни от служители на агенцията като най-ценните сред вестникарските издания. В периода 1950-1966 г. около десет служители на ЦРУ са работили под прикритие във вестника на базата на договорености с издателя на вестника Артър Сулцбергер. Тази съвместна работа е част от обща политика на изданието за сътрудничество с ЦРУ, установена от Сулцбергер.

Високопоставен служител на ЦРУ, който е проучвал в продължение на два часа на 15 септември 1977 г. част от документите на ЦРУ относно журналисти, каза, че е намерена документация за пет случая, в които Ню Йорк Таймс е осигурил прикритие за служители на ЦРУ между 1954 и 1962 г. Всеки от тези случаи е уреждан от ръководния състав на изданието и документите съдържат стандартната за ЦРУ терминология.

Служителите на ЦРУ, които са работили под прикритие в New York Times са изпратени като нещатни кореспонденти на вестника в чужбина или като членове на технически екипи в чуждестранни бюра вестника. Повечето са били американци, а двама или трима чужденци.

През 50-те години Сулцбергер е подписал секретно споразумение с ЦРУ – факт, потвърден от неговия племенник Си Ел Сулцбергер. Съществуват различни тълкувания на целите на споразумението: Си Ел Сулцбергер казва, че то представлява нищо повече от ангажимент да не се разкрива класифицирана информация, предоставена на издателя. Това твърдение се подкрепя от някои служители на ЦРУ. Други в агенцията поддържат мнението, че споразумение съдържа ангажимент да не се разкриват отношенията на вестника с ЦРУ, особено тези, които са свързанис работата под прикритие.

■ The Columbia Broadcasting System (CBS) e безспорно най-ценният актив на ЦРУ в областта радио-телевизионната индустрия. Президентът на CBS Уилям Пейли и Алън Дълес (б.ред. директор на ЦРУ от 1953 до 1961 г.) имат добри работни отношения. През годините CBS предоставя прикритие на служители на ЦРУ, включително най-малко един добре известен чуждестранен кореспондент и няколко нещатни журналисти; установява канал за комуникация между бюрото на на телевизията във Вашингтон и централата на ЦРУ; дава на агенцията достъп до видеоархива на CBS News; предоставя на ЦРУ правото да мониторират информациите на кореспондентите на CBS във  Вашингтон и Ню Йорк.

■ Списанията Time и Newsweek. Според източници от ЦРУ и Сената, архивът на ЦРУ съдържа писмени споразумения с бивши външни кореспонденти и нещатни журналисти от двете списания. Същите източници отказват информация дали ЦРУ е прекратило всички свои отношения с лица, които работят за двете издания.

■ Телевизионните мрежи ABC и NBC. Според служители на ЦРУ ABC осигурява прикритие за агенти на ЦРУ през 1960-те. Един от тях е Сам Джафи, който изпълнява секретни задачи за ЦРУ. Самият Джафи призна само, че е предоставял информация на ЦРУ. Пред сенатската комисия представителите на ЦРУ са отказали информация за това дали и към момента агенцията поддържа отношения с двете телевизии.

■ Други по-големи медийни организации – според служители на ЦРУ агенцията има договорености с New York Herald Tribune, Saturday‑Evening Post, Scripps‑Howard Newspapers, Hearst Newspapers, Associated Press, United Press International, Reuters и Miami Herald.

За да се разбере ролята на повечето журналисти-оперативни работници, е необходимо да се изоставят някои митове за работата под прикритие за американските разузнавателни служби. Малко американски агенти са „шпиони“ в популярния смисъл на думата. „Шпионаж“ – придобиването на секретна информация от чуждо правителство, почти винаги се прави от чуждестранни лица, които са наети от ЦРУ и са по под контрола на ЦРУ в собствените си страни. Основната роля на американеца, който работи под прикритие в чужбина е да помага в набирането и „обработката“ на чужди граждани, които са каналите на секретна информация, достигаща американското разузнаване. Много журналисти са използвани от ЦРУ, за да подпомагат този процес и те имат репутацията на едни от най-добрите в тази област. Особеното естество на работата на чуждестранен кореспондент е идеално за такъв тип дейност, защото получава необичайно широк достъп от приемащата страна, може да пътуват в области, често извън маршрутите на други американци, прекарва голяма част от времето си в създаването на източници в правителствата, академичните институции, военния елит и научните общности. Медийният кореспондент има възможност да формира дългосрочни лични взаимоотношения с източници – може би повече от всяка друга категория оперативни работници – и е в състояние да прави правилни преценки за податливостта и готовността на чужди граждани за вербуване като шпиони.

„След като чужденец е вербуван, водещият офицер често трябва да остане на заден план“, обясни служител на ЦРУ. „Така че можете да използвате журналист да предава съобщения до и от двете страни“. Журналистите на терен получават своите задачи по същия начин, както всеки друг оперативен работник под прикритие. Ако, например, журналист е базиран в Австрия, той обикновено ще е под общото ръководство на резидента на ЦРУ във Виена и докладва на оперативен офицер там. Някои кореспонденти или репортери, базирани в САЩ, които правят чести пътувания в чужбина, се отчитат директно пред служители на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния.

Задачите, които те изпълняват са повече от това да бъдат „очи и уши“ на ЦРУ; да докладват какво са видели или дочули във фабрика в Източна Европа, на дипломатически прием в Бон, около периметъра на военна база в Португалия.

---

---

д-р Борислав Цеков

Не се шокирайте от заглавието, а погледнете реалностите право в очите без кривата оптика на натрапваната политкоректност.

Безкрайни, непрозрачни и скъпо струващи процедури. И внушителна, потънала в тлъсти заплати и привилегии бюрокрация – повече от 65 хиляди души барабар с преводачите. Но и още поне два пъти по толкова (колко точно е “малката мръсна брюкселска тайна”) наброява безкрайната “комитология“ – работни групи и комитети, които подпомагат и наблюдават прилагането на законодателството от Европейската комисия. И ако някой се доверява на брюкселската пропаганда, която сравнява бюджета на ЕС, възлизащ на 148 млрд. евро за 2019 г., с този на Австрия или Белгия – видите ли толкова е малък – все пак е добре да се има предвид, че за разлика от националните бюджети, които се произвеждат от данъкоплатците и финансират всички сфери на живота, в т.ч разходи за образование, здравеопазване и социални дейности, то ЕС нищо не произвежда, а получава този бюджет наготово от джобоветепна хората. И го харчи за съвсем ограничени цели, а не за да плаща и на полиция, армия, лекари и учители, както националните бюджети. Така, че сравнението, с което брюкселци гордо ни хвърлят прах в очите, е като между реколтата от череши и акумулатор на тротинетка.

Преди десетина години, докато Европа още се тресеше от грохота на финансово-икономическата криза от 2008 г., знаменитият Юрген Хабермас написа нещо много важно в “Кризата на Европейския съюз. Отговор“. Според него единствено солидарността, която надхвърля националните граници, е онази ценност, която може да превърне Европа от междудържавно обединение в същинска конституционна общност. Тоест да проправи пътя към пълна политическа, социална и икономическа интеграция на Европа. Без солидарност – по думите на Хабермас – ЕС не може да измине пътя от транснационалното към космополитното. Но дори и Хабермас, известен със своята встрастеност към “европейската идея“, въплъщавана от ЕС, не си затваря очите за основния структурен дефект на съюза в сегашния му вид: “Създаде се опасна асиметрия поради това, че днес ЕС е монополизиран от политическите елити… Европейският проект не може да продължи в този елитистки модус“. Това е не само вярна констатация, но и присъда. Демократичният вот на британците за излизане от ЕС и общественият натиск срещу безумната политика на Германия и провала на ЕС да защити Европа от бруталната мигрантска вълна, потвърдиха тази присъда. А глобалната пандемия днес започва да я привежда в изпълнение.

Неслучайно пак Хабермас вече започна да свежда “европейската идея“ до формиране на “същинска Европа“ от страните в еврозоната. Истината обаче е, че тези процеси на ерозия на сегашния ЕС не са нищо друго освен локално проявление на големия исторически процес на нашето време – рухването на неолибералния модел на глобализация и установения чрез него световен ред след края на Студената война. Дълбоката идеологическа промяна, настъпила в Белия дом с възхода на Доналд Тръмп, нанесе смъртоносен удар на глобалисткия елит в САЩ и неговите проксита по върховете на европейската политика. Установяващата се нова геополитическа архитектура на света извади ЕС от носещата конструкция и постави световния ред върху “трите кита“ на суперсилите САЩ, Русия и Китай. Именно динамичното равновесие, острата конкуренция и противоречия между Вашингтон, Москва и Пекин, формират новия световен ред. Атлантическият вектор САЩ-Европа вече няма структуроопределяща роля за световната полититика и икономика. “Изоставяме идеите на глобализма и прегръщаме идеите на патриотизма“ заяви Тръмп още през 2016 г. и го повтаря всяка година пред сесията на Общото събрание на ООН.

В тези условия и в настоящия си вид и институционален дизайн, Европейският съюз представлява последната неолиберална империя. Една наднационална власт, откъсната от реален демократичен контрол, чрез която транснационалния европейски елит се разпорежда със съдбините на европейските народи. Империя, претендираща, че нейния правен ред има върховенство над националните конституции – претенция, която не се базира на изричното демократично договаряне на суверенни народи, а е изсмукана от пръстите на съдебния активизъм на “имперския“ съд в Люксембург.

Някога, след ужасите на Втората световна война, с изключителната икономическа и военно-политическа подкрепа на САЩ, Западна Европа създаде Европейската общност, като успешен модел на икономическа интеграция. С рухването на соцлагера и блоковото противопоставяне, и установяването на неолибералния глобализъм като господстваща политико-идеологическа матрица, Общнността беше тласната към “засилена политическа интеграция“. С други думи, към анихилиране на националната държава и формиране на “европейска идентичност“ и “федерална Европа“. Стратегиите в тази посока, чертани от заклетите еврократи, които регулярно се гощават с отбрани гозби в брюкселския ресторант “Крокодил“ – групата “Спинели“ – се сблъскаха обаче с естествената съпротива на еввопейските народи. Първо отиде в кошчето проекта за “европейска конституция“. После, с излизането на Великобритания и засилването на подобни (доскоро немислими!) гласове в държави като Италия и дори Франция, се изпари митологемата, че ЕС в този му вид е всеобща мечта и съдбовно предначертание на всички европейски народи.

Има едно популярно клише – че китайският йероглиф за „криза” се състоял от две части: опасност и възможност. През 1959 г. Джон Ф. Кенеди в една своя реч лансира този превод и след него го тиражират политици, учени, оратори от всякакъв калибър. Малцина знаят обаче, че този превод е неверен. Истината е, че китайският йероглиф за криза, според запознатите лингвисти и синолози, включва понятията „опасност” и „критична точка”. Пандемията с коронавируса е именно такава опасност и критична точка за Европейския съюз. Тя илюстрира особено релефно, че опитите на глобалистите да заместят националната държава с наднационална власт, и да разтворят националните общности в някаква аморфна маса от “граждани на света“, са напълно безуспешни. Ако довчера, леви и десни либерали и прогресисти се опитваха да иронизират и стигматизират завърналата се в мейнстрийма чрез управлението на Тръмп класическа американска концепция “Първо Америка“ (чийто смисъл е: да се грижим първо за нашите интереси), то днес смълчано наблюдават как в условията на глобална криза всяка национална държава обяви интересите, здравето и сигурността на своите граждани за свой първи приоритет. Наднационалната власт в Брюксел остана на заден план със закъснели мерки, свеждащи се до разхлабване на фискалните правила, връщане в националните бюджети на няколко милиарда помощ и предложение за обявяване на 27 май за “Европейски ден на оптимизма”. Причината за това е, че наднационалната власт по дефиниция не може да е солидарна. Единствено националните общности, организирани в национални държави, са споени от онова притегателно ядро от общи ценности и солидарност, които позволяват самосъхранение и преодоляване на дълбоки кризи. Националната държава (и само тя!), а не наднационалните институции в Брюксел, имат капацитета и най-важното – демократичната легитимност – да управляват и защитават населението в извънредна ситуация. Това правят в момента всички държави в ЕС. Ролята на европейските институции е второстепенна и се завърна по-скоро към класическия модел на международно сътрудничеството, координирано от международни организации. И не е въпроса в липсата на достатъчно формални правомощия за Брюксел в сферата на здравеопазването. ЕС няма формални правомощия и за Истанбулската конвенция, но действа доста настървено за нейната реализация. Причината е, че именно международното сътрудничество на суверенни държави, подпомагани от международни органи, е проява на солидарност, а не наднационална власт, която подчинява държавите и народите.

Статията е публикувана във в. „Труд“ на 25.03.2020 г.

---

---

Петър Кичашки, сдружение „Републикански център“

Има много пунктове и въпроси, по които обществото е трудно да се обедини. Философия, история, икономика и прочие, и прочие – това са все големи теми, по които е лесно да настъпи разделение. Трудно е да се обединят един ляв радикал и един десен пазарен фундаменталист. Трудно е да се обединят един анархист и един монархист, да речем. Тези въпроси – икономиката, голямата политика и дълбочинната философия имат по същество отношение към бъдещето. Спорим и се разделяме за това какво бъдеще искаме, чий зрителен ъгъл към утрешния ден е по-правилен, чие разбиране за общите ни бъднини е по-реализируемо и общо взето чие бъдеще е „по-розово“, така да се каже. Виждаме обаче, че разделителните линии в обществата не се случват само по темите за бъдещето. Разделението идва и по въпросите за миналото. Нужно е само да споменем периода 1944-1989 г. у нас и ще ни се продънят ушите от грохота на диаметрално противоположните оценки и разбирания за това наше общо българско минало. За едни това минало е рай, за други е ад. По същество миналото е едно, изминалите факти са едни и същи. Но гледището към тях е различно. Понякога начинът, по който се гледа на едни факти може да се окаже по-важен дори от самите факти.

Когато ни разделя миналото, когато ни разделя и бъдещето, къде бихме могли да се единим? Къде може да търсим обединение в епохата на разделение, в която живеем? Кой е пристанът, на който можем да стъпим заедно, макар и да чакаме различни кораби, пътуващи в различни посоки? Това е културата. Изкуството трябва да бъде общ социален площад, на който трябва да може да се съберем всички – и леви, и десни, и умерени, и радикали, и консерватори, и прогресисти, и русофили, и русофоби, и американофили, и американофоби. Без значение от различията помежду ни – в киносалона всички седим рамо до рамо. Това е голямото предизвикателство пред хората на изкуството – те трябва да търсят способи за обединение във време на разединение. Изкуството предизвиква, буни духове и изразява мнение, в това спор няма. Можем да се разделим по това дали харесваме един филм или не го харесваме. Но за целта трябва всички да сме били в киносалона. Дори и изводите ни след надписа „Край“ да са различни, седенето в салона за час, два или три ни е обединило не просто да сме седнали в едно общо пространство, а да споделяме общи емоции и преживявания. Изкуството е последното място, на което е възможно да се съберат с общо мнение хора, чиито житейски възгледи иначе са диаметрално противоположни.

Един от големите проблеми на социо-културното ни общо настояще обаче е, че разделението е в пълна сила не просто по въпросите на философията, икономиката и историята, но и по въпросите на културата. Изкуството, уви, днес не е онова споделено пространство, в което всички имаме право да пребиваваме и да коментираме. Днес културата се е превърнала в поредната разделителна линия, поредното място, на което се допускат едни хора, а не се допускат други. Най-водещ пример в това отношение, разбира се, е Холивуд. Американската филмова индустрия е своеобразен международен културен хегемон. Когато Холивуд реши да налага една ценностна матрица, той има много мощни инструменти да го направи. В момента Холивуд не просто разделя обществата, а директно води културна война срещу всеки, който не е съгласен с елитаристкия консенсус за това какво бъдеще и настояще следва да имаме. Холивуд воюва с хората и го прави много ефикасно. Елитите на филмовата индустрия са по етикет ляво-либерали, а по същество са елитари и глобалисти. Те стриктно спазват догмите и разбиранията на неолибералния глобализъм. В името на „равенството“ са склонни да наложат всякакви форми на екстремно неравенство между тях и несъгласните с тях.

В последните години Холивуд тръгна в настъпление и истерията на филмовата индустрия преминава в кресчендо. То не бяха писъци, че „Оскар“-ите са твърде „бели“, каквото и да значи това, то не бяха истерии, че жените са по-малко представени от мъжете, то не беше чудо. Стигнаха дотам, че Джеймс Бонд да се играе от чернокожа жена. Правят се квоти, изчисляват се проценти на участващи актьори и се прави и невъзможното да се демонстрира едно фалшиво равенство, което не просто не помага на уязвимите групи, но е и контрапродуктивно. Извинете, но това да има по един чернокож актьор на всеки бял актьор с какво помага на чернокожите? Това помага на конкретния актьор, на неговата конкретна биография и на неговата конкретна банкова сметка, а не на групата, към която той евентуално принадлежи. В последно време голямата филмова индустрия се е превърнала повече в упражнение по смятане на процентчета и квоти, а не толкова в онова изкуство, което е призвана да бъде. С други думи Холивуд все повече се превръща в инструмент за социално инженерство и все по-малко остава в него изкуството. Поради това американската филмова индустрия започва да изключва и изолира несъгласните с нея. Киното спира да става обща и споделена от всички агора, на която добре дошли са и плебеи, и патриции, а се превръща в занимание създавано от елитите, което е за консумиране само от елитите. Всяко инакомислие се наказва с остракизъм и сто виртуални пръчки на голо, наложени я в Туитър, я във Фейсбук. В този смисъл войната, която Холивуд води, е безжалостна, агресивна и всеобхватна.

Във всяка война обаче страните са поне две. От другата страна срещу Холивуд и социалните инженери на статуквото стоят вече не просто мнозинството от обикновени хора по света. Хора, които искат да имат поне едно място, на което да могат да застанат в единение и да могат да говорят за нещо, различно от поредната политическа истерия на CNN или New York Times. На тяхна страна започват да застават и все повече влиятелни фигури от самите среди на изкуството. Първият голям удар беше с филма „Имало едно време… в Холивуд“ на Тарантино, който дава фин идеологически отпор на настоящето като връща зрителя във филмови времена, които бяха далеч по-съдържателни откъм изкуство и по-малко политикански и идеологически разделящи. Вторият и далеч не толкова фин голям удар беше нанесен тези дни от големия британски комик Рики Джървейс, който беше водещ на церемонията на наградите „Златен глобус“. В откриващата си реч на церемонията, Джървейс направи с холивудските елити онова, което мнозина искат да направят отдавна, но нямат трибуната и легитимацията да го сторят – приземи ги на земята. В пряк текст комикът им каза, че нямат никакво право да държат политически речи и да поучават когото и да е било. Част от тях, казва той, са ходили на училище по-малко от Грета Тунберг. „Ако спечелите, елате, вземете малката си награда, благодарете на вашия агент и на вашия Бог и вървете по дяволите“, каза Джървейс, с което изпрати в шок свикналите на бравурни оценки и ръкопляскания холивудски величия. Както можете да се досетите, това превърна Джървейс в най-големия враг на холивудското човечество. Само че не са го преценили правилно – не му пука на г-н Джървейс за чуждото мнение. Той е комик, човек, чиято задача е да буни духовете. Е, направи го и то само как го направи!

Все повече реакции ще се появяват, все повече хора на изкуството ще си дават сметка, че ролята им не е да политиканстват и да размахват назидателно пръст. Ролята им е да дават възможност на хората да се насладят на изкуство, което да даде шанс да сме заедно в различията си. Да сме различни, в това число да имаме различни възгледи, били те консервативни, прогресивни или други, не е нещо лошо, не е нещо, което трябва да бъде „изкоренявано“. Холивуд трябва да спре с глупавата си културна война срещу инакомислието, защото всеки, който е тръгнал да воюва в името на социалното инженерство, е обречен да се провали.

в. „Труд“

---

---

Борислав Цеков, доктор по конституционно право

Анализът е продължение на „Геополитика на пандемията“.

В първите дни на извънредното положение, предизвикано от пандемията с COVID-19, на страниците на „Труд” разгърнах хипотезата, че тази глобална криза ще даде тласък на пет големи процеса с геополитическо значение. Сега, когато светът вече се отърсва от първоначалния шок и започва постепенно да се връща към по-нормален ритъм, тези процеси, или най-малкото техните очертания, вече се виждат и с просто око. Те се част от онова, което често се обозначава с вече поизхабената фраза „нова реалност”. Да ги припомним накратко.

Първият процес е ускоряването на деглобализацията. С това понятие се обозначава преодоляването на неолибералния модел на глобализация, т. е. моделът, насочен към създаване на глобален пазар без административни и политически ограничения, управляван от наднационални институции, които изместват суверенната национална държава.

Вторият процес, на който вече ставаме свидетели, е триумфалното завръщане на Вестфалските парадигми и реабилитацията на границата като могъщ символ в политическия дискурс и ключов инструмент за национална политика.

Третият процес е новият култ към автономията – хора, домакинства, локални общности и цели държави градят стратегии и насочват ресурсите така, че да стават по-автономни при снабдяването с храни, лекарства, дрехи, предмети за бита.

Четвъртият процес е борбата срещу превръщането на държавите в дигитални концлагери, в които населението е подложено на всеобщо наблюдение и проследяване, а държавата се е настанила в частния живот на личността.

Петият процес е окончателното оформяне на новата геополитическа архитектура на света, основана на конкуренцията, противоречията, но и взаимното зачитане на трите суперсили – САЩ, Русия и Китай. И на тази основа – трансформиране на глобалната хегемония в ситуативно, профилирано и съсредоточено в отделни сфери на влияние лидерство.

Ето само някои от актуалните събития, които влизат в руслото на тези глобални процеси. Преди броени дни меродавната консултантска компания A.T.Kearney публикува своя традиционен индекс за движението на производствата. С него се измерва съотношението между обема на продукцията, произвеждана на територията на САЩ, и вносните стоки, произвеждани от изнесени производства в 14 азиатски low-cost държави, т. е. държави, в които Западът изнася своите производства, за да ползва ниско платена работна ръка и по-ниски режийни разходи (Китай, Тайван, Малайзия, Индия, Виетнам, Тайланд, Индонезия, Сингапур, Филипините, Бангладеш, Пакистан, Хонг Конг, Шри Ланка и Камбоджа).

Експертите констатират „драматичен обрат” в досегашната тенденция на нарастване на производствения внос в САЩ от тези 14 държави. Само през 2019 г. спадът възлиза на 7%, като най-голям е спадът на вноса от Китай. Това се дължи в най-голяма степен на политиката на ревизия на неолибиралния модел на глобализация, провеждана от президента Тръмп, чиито преки изражения са „търговската война” с Китай и наложените митнически тарифи на китайския внос. Последиците от пандемията задълбочават този процес, като най-големият потърпевш е китайската икономика. Първа Япония обяви правителствен фонд от над два милиарда долара, с който Токио ще покрива разходите на японските компании, които се изнесат от Китай. Онзи ден пък ключовият икономически съветник на Белия дом Лари Кудлоу обяви по FOX Business, че се обмисля пакет от финансови стимули, с които да се покриват разходите на американските компании, и които да върнат изцяло или частично производствата си от Китай в САЩ. Както изтъква Патрик Ван ден Бош – един от авторите на анализа на A.T.Kearney – ако преди три десетилетия десетки хиляди американски компании се установиха в Китай поради една ключова причина – ниските производствени разходи – новата протекционистична политика на Белия дом и COVID-19 значително повишават риска от поддържането на снабдителните вериги изцяло във „фабриката на света”, както наричат Китай. Това вече кара корпоративните стратези на хиляди компании да гледат на Китай като на вече недостатъчно привлекателно място за бизнес.

Изследване на Американската търговска камара в Китай и PricewaterhouseCoopers от април сочи, че вече близо една четвърт от американските компании в Китай обмислят да се изнесат изцяло или частично от страната. Една от стратегиите, които се наблюдават е регионализацията на снабдителните вериги – връщане в САЩ или в държави от Северна и Латинска Америка, като Мексико например.

Другата тенденция сред тях е т. нар. „Китай плюс едно” – частично запазване на производствени мощности в Китай и изнасяне на останалите към други лоу-кост държави, сред които водещи дестинации са Виетнам и Индия. Неслучайно министър-председателят на Индия Нарендра Мори обяви за основен приоритет привличането на западни фирми, които понастоящем произвеждат в Китай. На проведената наскоро конференция по темата, по инициатива на правителството на индийския щат Гуджарат, участваха повече от 1000 западни фирми.

Дори все още подвластната на догмите на неолибералния глобализъм брюкселска върхушка плахо обяви в мотивите си към новия бюджет на Европейския съюз, че е необходима „стратегическа самостоятелност” на съюза в производството и снабдяването на определени стратегически стоки, както и филтър на чуждестранните инвестиции, което е негласна препратка към ограничаване на опитите на Китай да изкупува закъсали фирми в пострадалите от пандемията европейски държави.

В същото време, президентът Тръмп усили натиска върху наднационалните институции, които до голяма степен бяха маргинализирани в условията на пандемията. Борбата с COVID-19 показа безпрекословно дори и на апологетите на глобализма, че единствено суверенните национални държави имат капацитета и легитимността за справяне с кризи от подобен мащаб. И че неолибералните стремления за анихилиране на националната държава и „глобално управление”, подчинено на „глобален конституционализъм” отиват на бунището на историята. След спирането на американското финансиране на Световната здравна организация, Тръмп съумя да провокира мащабна международна подкрепа за разследване на дейността на тази организация, предизвикала много критики за съучастие с Пекин в първоначално укриване на информация за коронакризата в Китай.

Пандемията и катализираните от нея икономически и политически процеси охладиха и без това несъстоятелните амбиции на Китайската комунистическа партия за световно господство. Несъстоятелни, защото Китай може да притежава само два от трите задължителни за придобиването на статут на глобален лидер предпоставки. Може да достигне икономическо и военно-политическо могъщество, но никога няма да има възприемаемо от целия свят социо-културно послание, което да влияе и формира мечтите, нагласите и начина на живот на останалата част от света.

Борбата с превръщането на държавите в „дигитални концлагери” е все още в своята стихийна, лудитска фаза. Идеите за контрол на населението, изведени на преден план от някои държави в борбата с коронавируса, предизвикват все по-масови движения на „модерни лудити”, които се борят срещу задължителните ваксинации, 5G и чипизирането. Въпрос на време е тези крайни и често подвластни на конспиративни теории движения, да бъдат трансформирани в правозащитни усилия срещу „Биг брадър” политиките на държавата за проследяване на местоположението и всеобщо видеонаблюдение с лицево разпознаване. Съществена роля може да изиграят и опитите на американската администрация да ограничи монополната идеологическа цензура, която все по-неприкрито налагат големите социални платформи в интернет.

в. „Труд“

---

---

Петър Кичашки, председател на сдружение „Републикански център“

Много причини има, поради които Европейският съюз, а в кюпа с него, и много европейски държави, се намират в състояние на хронична политическа нестабилност. Недалновидни решения, корупция, неприемане на чуждото мнение, автократичен импулс, прикрит под смокиновия лист на дъвки като „евроатлантически ценности“, са само част от дълбоките процеси, които текат на Стария континент. Процеси, които ерозират не просто концепцията за обединена Европа, но и самия фундамент на демокрацията, която сякаш сме приели за даденост. Пък тя далеч не е.
Редом с много от другите проблеми, чиито решения не се мержелеят на хоризонта, има една основополагаща европейска тегоба, която виси със страшна сила над модерните демократични общества. Бюрокрацията. Безкрайното премятане на хартийки от едно бюро на друго, подаването на безброй заявления, искания и щения, за които се водят безконечни заседания на всякакви работни групи и комитети, произвеждащи основно разпри и неефективност, е един от бичовете на модерна Европа и на европейска България. Бюрокрацията, както казва Оноре дьо Балзак, е гигантски механизъм, управляван от пигмеи.

И доколкото бюрокрацията може да се смята за необходимо зло, в Европа тя е дори по-опасна за демокрацията, отколкото в Новия свят. Не е тайна за никого, че между Европа и Америка има гигантски различния – правни, политически, културни и пр. Една от разликите обаче, които правят пропастта между Стария и Новия свят гигантска, е отношението към бюрокрацията. В Америка демокрацията идва преди бюрокрацията. Там политическото и държавно устройство не следва установените в Стария свят монархични привички, а се създава на бяла дъска. Липсват оковите на европейския монархизъм, отсъстват тромавите бюрократични апарати, които са в основата на централизираната европейска власт. Затова при създаването на американската държава, образно казано, бюрокрацията не е тема на задълбочен разговор. Общо-взето на бащите-основатели им е било много по-важно да създадат здрава република и общество със солиден демократичен импулс, отколкото да разсъждават за това коя агенция ще управлява горите и коя водите. Тази реалност на практически отсъстващата бюрокрация ражда американските политически партии, които са аморфни, неорганизирани и са по-скоро идейни течения, отколкото структуриран и йерархично подреден апарат. Поради това в Новия свят бюрокрацията е винаги в подчинена роля спрямо демокрацията. Чиновникът там има за задача да работи за гражданите.

В Европа е точно обратното. Заради дългия монархически период на управление, който продължава с векове във всички европейски държави, бюрокрацията се появява много преди демокрацията. Знайни и незнайни феодали от Дъблин до Дубровник изграждат строен бюрократичен апарат, чрез който управляват безбрежните си владения. Именно затова, при демократизирането на Европа, на Стария континент се изграждат йерархично подредени, ясно структурирани и силно бюрократизирани политически партии. Те, първо, се създават по образеца на съществуващия във феодалната държава административен апарат, но и второ, и по-важно, се създават така, щото всяка друга организация на политическия живот би била обречена да бъде погълната от всевластния държавен апарат. С други думи в Европа бюрокрацията идва преди демокрацията, което предпоставя необходимостта от демократична организация на политическите процеси, която да отразява тези реалности.

В този смисъл за Европа бюрокрацията е не просто екзистенциална заплаха за демокрацията. В Европа бюрокрацията е много по-стара от демокрацията, много по-устойчива, много по-могъща и носи невероятната склонност да се еманципира от демократичния живот. На Стария континент е по-вероятно гражданите да работят за чиновническия апарат, отколкото обратното. Днешният Европейски съюз, с неговата безкрайна комитетология, е христоматиен пример за бюрокрация, която е значително по-могъща от демокрацията. Например, управляващият орган на ЕС – Комисията – е само косвено свързана с демократичните процеси. Комисарите се назначават по решение на управляващите на европейските държави, т. е. за тях не гласуват гражданите, те са назначение на някого, за когото гражданите са гласували. Връзката е опосредена, демокрацията е на заден план. Най-забавен е Европарламентът, който е единственият парламент в света, който няма законодателна инициатива, т. е. той кажи-речи не може сам да решава какво ще разглежда. Европарламентът се избира пряко от гражданите, поради което европейското чиновничество чинно е лишило институцията от каквито и да е било инструменти за реално политическо влияние. Резултатът е, че днешният ЕС е еманация на бюрокрацията, която тържествува върху тленните останки на демокрацията.

За съжаление, тази силна бюрократизация не е характерна само за Брюксел. България към момента е една силно бюрократизирана държава, в която демократичните привички, които и без туй са доста хлабави, лесно отстъпват пред всевластния бюрократичен апарат. У нас всеки икономически и стопански обект се подлага на безжалостен чиновнически терор. Искаш да отвориш кафене? Добре, дай сега разрешително от Общината, Областния управител, домоуправителя на входа, Светия синод и Въздухоплавателната администрация. Искаш да направиш дребна квартална бакалия? Добре, а пита ли Общото събрание на Сдружението на общините? Имаш ли положително становище от Камарата на архитектите? Какво мислят за твоя бизнес от Изпълнителна агенция „Морска администрация“? И как така ще искаш „на едно гише“ да ти се прави всичко? Я, тичкай в КАТ, нареди се на опашка, за да си вземеш номерче, после с номерчето се нареди на опашка в Агенцията по вписванията, от където трябва да хванеш работното време на общината, което се изчерпва до два следобедни часа веднъж на новолуние.
Уви, иронизирането на безжалостната бюрокрация, няма да помогне да решим този проблем. Вместо да използваме сега предоставената ни от коронавирусната криза възможност да дигитализираме държавния апарат, да премахнем лицензионни и разрешителни режими и да отпуснем хватката над бизнеса и гражданите, ние ще спорим колко точно да е ДДС-то на бирата в кръчмата. Хубаво, това безспорно е важен управленски въпрос, но едва ли е по-централен от отпускането на административната хватка, с която бюрокрацията задушава бизнеса и гражданите. Не просто държавата не разсъждава върху намаляване на бюрократичната тежест, дори напротив – работи се за нейното планово увеличаване. Ето, чувам, че даже се бил създал някакъв Съвет ли, Комитет ли, по гражданско общество. Общо-взето да превърнем неправителствения сектор в квази-правителствен като му дадем държавни пари и чиновнически апарат. И дори не е такъв проблем кой точно участва в такъв орган, проблемът е, че въобще мислим в посока да създаваме още и още бюрокрация и то все в сектори, в които съществена нужда от нея няма.

Трябва да стане ясно, че бюрокрацията наистина убива демокрацията. Безконтролната чиновническа власт е развъдник за корупция, но и инкубатор на безхаберие и непукизъм, които превръщат републиканското управление в клиентелистко. От моята камбанария, следва с бързи крачки България да се дебюрократизира. Спешно трябва да се направи анализ на излишните бюрократични процедури и процедурки, максимален брой лицензионни режими да станат разрешителни, разрешителните да станат регистрационни, а регистрационните директно да отпаднат. Бюрократичният апарат да следва бизнеса, а не да го предшества, бюрокрацията трябва да работи за хората, а не обратното. И това не са просто мантри – примери по света има безчет. Няма нужда да измисляме колелото, просто трябва да опитаме да адаптираме към българските условия работещите световни решения.

в. „Труд“

---

---